Подозрението е най-добрия помощник за бягство, за спасение или борба. Особено когато става въпрос за болестта на един комисар от град Берн с име Берлах.
Романът Подозрението на Фридрих Дюренмат е издаден през 1951 и третира подозрение на пенсионирания болен от рак сомисар Берлах , внушено му случайно от лекаря Хунгертобел.
Сюжетът разглежда двойнствената фигура на двама нацистки лекари подобни на Ментеле, а именно Еменбергер и Неле. И двамата носят  еднакви двойнствени белези - на дясната вежда и белег от изгаряне на ляваата ръка.
Както при сериалите за доктор Смърт, др Неле и Еменбергер обичали да оперират евреи лагеристи без упойка, защото упойката не служела за нищо, след като целта  била оперирания да умре.
Романът разглежда моралната сила и власт, която придобива мъчителя спрямо своите жертви, превръщайки се в демиург, придобивайки свобода и вяра в собствените си човешки сили, както и вяра в материята.
особено важна е ситуацията за автора, в която жертвата се превръща в мъчител, а мъчителя в мъченик.
Ние явно не подозираме, че смъртта в бели дрехи може да се намира навсякъде и по всяко време - във всяка една държава, във всеки един малък град. Те могат да възникнат от случайността или от някаква натрупана несвойствена закономерност.
Кое е най-невероятното нещо, която тази книга казва недоизказано - това е негласната в швейцарското общество тенденция да се приютяват нацистки лекари и да им се дава възможност за кариерно развитие в обществото, стъпили на своето нацистко наследство. Това е един непростим грях на швейцарското общество, който е и неппреодолим - да дава свобода на концлагерните чудовища и да дава свобода на финансовите престъпници. Може би така тази планинска страна се е замогнала така успешно пазейки дълбоко в планините си своите и чуждите тайни. Може би затова и Дуренмат в своето най-дълбоко амплоа съчувства на Берлах и не намира чувствителна разлика с него, като приема като автор, че Берлах е непримирим в преследването на престъпленията и това трябвало да бъде задължение на всяко общество, което търси справедливост , а не да си затваряме очите пред действащите престъпления.
И ето тук е неизказаното от Дюренмат, защото като порядъчен патриот той не иска да хвърля петно върху Швейцария. А истината е, че Швейцария приютява ангелите на смъртта от Третия Райх и така тези лекари развиват чудесния и печеливш и до днес бизнес със евтаназията, която предлагат на богатите умирающи по целия свят именно тук в плодородното предсмъртно гнездо на Швейцария. Този роман дава отговор на въпроса защо Швейцарията от 1951 днес през 2023 е наследила толкова много лекарски нацистки опит, че днес се слави като най-добрата страна за евтаназия в света.  Нужна е само банкова сметка и декларация от желаещщия и неговите попечители.
Изкуството на националсоциалистите е да продават надежда, дори когато тя не съществува, нещо като светлото бъдеке при техните братя социалисти интернационалисти. Изкуството да продаваш надежда се тренира толкова добре в концлагерите, че този занаят може да се привнесе в кохортата на богатите умиращи и така надеждата да се продава изключително добре. Например надеждата, че има приятна и лека смърт.
Това може да се случи ако дълго време ти говори омайния глас на ангела на смъртта от Бухенвалд или Аушвиц.
И до днес остава непроучена възможността във бизнеса за евтанация да са замесени нацистките лекари на концлагерите из Европа. Като че ли това е тяхното тайно посвещение за добрата служба на лекарите и за тяхната всеодайност, за вярата им в Третия Райх. Не е ли тогава Швейцария негласното споразумение на Хитлер да бъде гнездото, в което неговите верни пчели труженички на смъртта ще получат наглада за труда си по безкрайните убийства на 6 милиона евреи и незнайно още колко цигани и други етноси. Може би отново нямаше да проговори и Дюренмат дори и да беше останал жив днес, макар че неговата уста отдавна е затворена.
Не е ли имала Швейцария негласно споразумение с Фюррера, че държи всички авоари на нацистките генерали во век и веков за техните наследници. Не е ли неутралността на Швейцария една фасада, зад която са скрити последните тъмни ходове за оцеляване на идеите на хитлеризма за много години напред.

===========
Източник от уикипедия
Подозрението“ (на немски: Der Verdacht) е роман от швейцарския писател Фридрих Дюренмат (1921 – 1990), публикуван през 1951 г. ^[1]

Немскоезичната швейцарска литература, която заема най-голям дял в многоезичната книжовност на тази страна, се отличава принципно от литературата на Германия и на Австрия. Тук открай време преобладава моралистичният патос, просветителската поучителност и стремежът към възпитателно въздействие върху читателя. Неслучайно голяма роля за оформянето на светогледа на редица съвременни швейцарски писатели изиграва „образователният роман“ на Готфрид Келер „Зеленият Хайнрих“, където в белетристичната традиция на деветнайсети век повествованието се изгражда върху класическия сблъсък между надарената личност и потискащите сили на обществото. Характерно за тази литература е и развитието на пасторалния, нравоописателния и историческия роман, а също тъй разглеждането на религиозната проблематика най-често в пиетистичен дух.

В панорамата на съвременната швейцарска литература видно място е отредено на Фридрих Дюренмат. Макар че световна слава му донесоха преди всичко работите му за театъра, Дюренмат се утвърди и като майстор на психологическата проза. Сборникът с разкази „Градът“, романите „Съдията и неговият палач“, „Подозрението“, „Аварията“ и „Обещанието“ го разкриват като социален сатирик с остър усет към гротескното и абсурдното в съвременното всекидневие. А в книгата си „Зимната война в Тибет“ Дюренмат създава мрачна „антиутопия“, в която от нравствено-хуманистични позиции разглежда последиците от една Трета световна война.

Престъплението Ф.М. Достоевски

Белетристичните творби на Дюренмат носят всички белези на криминалния роман, но това е само тяхната външна обвивка. Усвоил от Достоевски умението да се разбулват психологическите подбуди на едно престъпление, Дюренмат се стреми преди всичко да покаже дълбоките пороци, които може да крие един привидно порядъчен и съответстващ на общоприетите норми човешки живот. Формата на криминалния роман му позволява иронично да подведе читателя по линията на остро развиващия се сюжет, за да разкрие изведнъж пред очите му бездните на душата, да го потопи в тъмните подмоли на съзнанието, откъдето извират демоничните сили на съществуването. И съвсем не са само артистична провокация думите на писателя: „Как да просъществува творецът в един свят на образованост и грамотност? Ето въпрос, който ме потиска и на който още не зная отговор. А може би най-добре ще е да пише криминални романи, да създава изкуство там, където никой не го очаква.“

Сред поредицата от романи на Фридрих Дюренмат особена стойност има „Подозрението“. Тук писателят си поставя за цел да разкрие и изобрази едно престъпление с голяма социална значимост. Той не се интересува толкова от самия криминален случай и обстоятелствата, които затрудняват разбулването му, колкото от въпроса за вината и от възможностите за наказание и възмездие. Вместо да прикрива обществените механизми, които са подпомогнали извършването на престъплението, както обикновено става в масовото криминално четиво, Дюренмат внимателно ги издирва и ги подлага на анализ.

Смъртта и Смелостта

Романът „Подозрението“ се въвежда от една почти гротескна сцена. Възрастният полицейски комисар Берлах е претърпял операция от рак и въпреки подобрението на състоянието му, знае, че му остава да живее не повече от една година. В болницата „Салем“, от която се открива изглед към старинната част на Берн, той прелиства стари броеве на американското списание „Лайф“ от края на Втората световна война. Изведнъж погледът му попада върху снимка от немския концлагер Щутхоф, където е заснето как лагерният лекар Неле прави коремна операция на затворник без наркоза. Инстинктът на болния и немощен комисар му подсказва, че вълнението на приятеля му д-р Хунгертобел при вида на снимката не е случайно. И оттук започва едно необичайно преследване на нацисткия престъпник, защото то се провежда от болничната стая без никакви изгледи за успех. В образа на комисаря Берлах Дюренмат въплъщава нравствената идея за слабата, но всепостигаща ръка на справедливостта. Грешката на комисаря обаче е, че той желае да действа сам. Тук Дюренмат влиза в спор с един по-стар свой възглед, според който смелият човек, попаднал сред безмилостен свят, може да се себедокаже единствено в самостоятелна акция. „Смел е онзи, който безстрашно върви срещу прекрасната смърт“ – казва още Аристотел.

Берн, старата часовникова кула

И така, от своето болнично легло комисарят Берлах установява, че изобразеният на снимката нацистки лекар-садист и собственикът на модната клиника за богаташи „Зоненщайн“ край Цюрих са едно и също лице. Разкритието, което обикновено намираме в последните страници на криминалните романи, тук е в началото на творбата. От него започва разплитането на една морална и социална загадка, а също и трудният път на възмездието. Оказва се, че модният лекар Еменбергер, който се е специализирал в областта на хормоните, се ползва в професионалните среди с прозвището „Наследника“, защото мнозина от богатите му пациенти завещават на клиниката грамадни състояния. У комисаря Берлах се заражда подозрението, че с помощта на методите, които е усвоил в концлагера Щутхоф Еменбергер принуждава болните да му оставят парите си и после ги умъртвява.

Чрез устата на героя си Дюренмат изрича присъда над всеки обществен строй, който допуска едрите мошеници да вършат своите престъпни дела, докато дребните риби ги пъхат в затвора. Берлах смята, че съществуват много престъпления, на които никои не обръща внимание, само защото се извършват с малко повече финес от едно натрапваща се в очите убийство. Държавната служба, с която той в близки дни ще се раздели, вече не предлага нищо интересно: „Всичко гъмжи от незначителни проблеми, формализъм, дребни подслушвания, а едрият дивеч, истинските зверове, които всъщност трябва да се преследват, попадат под закрилата на държавата, сякаш сме някаква зоологическа градина!“

Концлагерът „Бухенвалд“, портал с надпис „Всекиму своето“

Духът срещу Насилието

През нощта в болничната стая прониква през прозореца приятелят на комисаря Гъливер. Това е евреин с огромен ръст, облечен в стар, мръсен и парцалив кафтан. Ръцете му издават благородни форми, но целият е покрит с ужасни белези, свидетелстващи за безчовечни изтезания. Гъливер, който Дюренмат превръща в олицетворение на всички унижени и оскърбени през годините на „кафявата чума“, е бил в концлагера Щутхоф и познава отблизо лекаря-садист. Нещо повече – той сам е изпитал върху себе си неговите методи. Оказва се, че лагерният лекар е извършвал своите операции без наркоза със съгласието на жертвите си. Под името Неле той е вършил не толкова медицински, колкото психологически опити – искал е да установи границите на човешката издръжливост при физическа болка, когато подложеният на изтезания храни надеждата, че ако изтърпи всичко, ще спаси живота си: „Ах, надеждата, надеждата! Неле я имаше предостатъчно на разположение и я предлагаше на всеки, който се нуждаеше от нея, а твърде много бяха онези, на които им липсваше. Трудно е да се повярва, комисарю, но стотици хора се оставяха да бъдат оперирани от Неле без наркоза, след като треперещи и мъртвешки бледи, виждаха как върху операционната маса умира техният предшественик.“ Гъливер разкрива пред болния си приятел ужасната истина за своето оцеляване от лагера на смъртта. Защото той единствен е останал жив след една безсмислена коремна операция без наркоза и Неле го е прехвърлил в концлагера Бухенвалд. Постепенно нацисткият лекар-престъпник се превръща в символ, в олицетворение на самото световно Зло.

Пещите на крематориума в „Бухенвалд“

Дюренмат въвежда в романа си още една символична фигура – това е „човекът на духа“, представен от писателя и дребния журналист Форчиг. Образът му е повече от карикатурен: той е невзрачно, мършаво и дълговрато същество; тялото му е омотано в пардесю, джобовете на което са претъпкани с вестници; около мръсната му шия се развява зацапана копринена кърпа с лимонов цвят, а върху плешивата му глава е кацнала малка барета. Форчиг живее в постоянна вражда с околния свят, като в мизерното си вестниче със заплашителното заглавие „Стрелец“ воюва с транспортната полиция, тролейбусите, кучетата, филателистите, федералните съветници, хазартните игри. Той смята, че Швейцария го е превърнала в клоун, фантазьор, Дон Кихот, понеже го принуждава да влачи съществованието на безобиден добряк и просяк, задето се е посветил в служба на духа вместо на търговски сделки.

В негово лице Дюренмат осмива безволевите и малодушни литератори в страната си, които живеят с дребните събития на всекидневието и не забелязват чудовищата на бруталността и лукавството, обитаващи не приказките и фантазията, а реалната действителност. Комисарят Берлах казва на Форчиг: „Ето нашата задача: да се борим срещу безчовечността във всяка нейна форма и при всички обстоятелства. И най-важното е как именно се борим и доколко разумно постъпваме. Битката със Злото не бива да се превръща в игра с огъня... Борбата с глупостта и егоизма е била открай време тежка и изнурителна, свързана с нищета и унижения, но тя е свещена борба и трябва да бъде водена не с хленч, а с гордо вдигната глава.“ В тези думи Дюренмат сякаш влага собствения си възглед за мисията на литературата, за целите, стоящи пред духа в един свят, изгубил човешкия си облик.

Форчиг трябва да напише и публикува във вестника си статия, с която да предизвика укрилия се нацистки изверг, да го накара да се разконспирира и да покаже слабите си места. През това време комисарят Берлах, верен на идеята си, че мъжественият човек се справя сам със Злото, като го побеждава и наказва, се отправя в клиниката на модния лекар. Там той провежда своя „разпит“, за да потвърди или отхвърли подозрението си. Убеден е, че ще съумее чрез силата на духа си да принуди престъпника да се предаде на полицията. Но сметката му излиза погрешна – д-р Еменбергер е не само военнопрестъпник, той е извънредно интелигентен противник, който разбира всеки ход на комисаря, но не се издава с нищо. Берлах е попаднал в бърлогата на звяра и няма да излезе оттам жив. Нещо повече – той ще трябва да премине през всички мъки в този луксозен ад на богаташите, защото лекарят е решил да надвие духа му, като го подложи на операция без наркоза.

Албрехт Дюрер – „Рицарят, Смъртта и Дяволът“

Рицарят, Смъртта и Дяволът

И тук Дюренмат извиква на сцената един от най-колоритните и най-зловещи образи в романа. Асистентката на палача, доктор Едит Марлок, е извънредно красива и изискана жена, спокойна и самоуверена. Но тя дължи тези си качества на морфина, които приема в значителни дози, за да поддържа душевното си равновесие. Пред безпомощния и обречен на мъчителна смърт комисар тя разкрива необикновената си съдба. Едит Марлок също е била затворничка в концлагера Щутхоф и за да спаси живота си, е приела да стане любовница на лекаря-садист. Заедно с него е дошла след войната в Швейцария, където необезпокояваният от властите Еменбергер е можел да продължи ужасните си опити над своите пациенти. Тя развива пред Берлах цяла философия на Злото, която има само един недостатък – пренебрегва дълбоката, неизкоренима човешка потребност от любов и взаимност, от истина и справедливост.

Както може да се очаква, спасението на комисаря идва именно от тези сили, въплътени в приятеля му Гъливер. В последната минута преди екзекуцията на операционната маса Гъливер нахлува в болницата, умъртвява с могъщите си длани лекаря-палач и отнася грохналия от напрежението и болестта Берлах. Думите на Гъливер изразяват и становището на самия писател: „Днес човек вече не е в състояние самичък да се пребори със Злото, както някога рицарите са излизали сами в двубой с някой дракон.“

Романът на Фридрих Дюренмат „Подозрението“ носи характера на предупреждение. Идейния ключ към него дава една мисъл на писателя: „Светът се възправя пред мен като чудовище, като загадка на Злото, която трябва да приемем, но пред която в никакъв случай не бива да капитулираме.“ Битката между Рицаря и Дявола не е приключила. А докато тя се води, Смъртта е безсилна...

    от Уикипедия, свободната енциклопедия   .

Оригиналната корица към българското издание на романа

Истината е една и неуспорима - Швейцария става втора родина за редица чудовища от нацизма и спасява много Нюрнбергски рицари от сигурно дамгосване, а вместо това прибира своите чеда и им осигурява чудесна почва за развитие, което е най-голямото държавно лицемерие, на което една неутрална държава е способна. Може би Кьовеши ще даде отговорите така както мраакобесно отпускат пари на България за проекти, а после ги взимат. Истината е, че заслужаваме своето дребнодушие и защо България не разследва уличените за непостроените жп трасета.
В заключение на България е съдено да се тресе от малодушие и кражби, А на Швейцария е съдено да спасява нацисти, да ги ресусцитира и тихо да ги възражда от бездната на безмълвната забрава към бездната на тихата мимикрия.
PS - Както е известно Швейцария е родината на богаташките клиники за евтаназия, които даряват щастлива смърт среу  15 000 евро, което с хотелските услуги и самата процедура не надхвърля повече от 32 000 евро. Не можеш да избираш раждането си, но можеш да избираш смъртта.