В оня, нали се сещате! Не както обикновено се влиза в тунел – влизаш от единия край и излизаш от другия. Влязох и излязох от една и съща страна. Тунелът – един такъв, като всички. Тъмен, леко студен и влажен...и в далечината – светло. Стигнах до светлото. Бавно, без да бързам. Дълъг тунел, или аз не ходех бързо. Влизането и излизането е било за около 40 минути, поне така ми казаха. Не знам колко време съм крачела из тунела и колко съм разглеждала онова, което се откри в другия край. Не пресмятах. Бях заета да се изненадвам от видяното. Уж много пъти съм чувала или чела за Онова, Там. Някак си имах подготовка дори и от разказите на разни зависими от разни неща, които попреминават из разни тунели...нищо общо. Не е такава пачанга. Няма нищо весело, но пък няма и нищо страшно. Освен всмукването. Болезнено е малко, а и нямаш избора някак си. Нещо те завихря и поглъща. Дръпва те бясно и те пльоска в тунела. След като те метне в началото му, може и да се върнеш. Ако го нямаше любопитството към другия му край. Тези, които са влизали в Тунела, твърдят че са летели в него, до самия му край, към светлината. Аз ходех. Даже си тананиках нещо. „Невъзможно е да преживяваш обективно смъртта и да си напяваш любимата мелодийка!” -беше вметнал веднъж Уди Алън. Тананиках си, защото не беше смърт, за това. Беше разходка, чието начало не контролирах, но темпото, откривателското усещане, любопитството......и връщането – абсолютно мои решения. Можех и да остана – не в тунела, можех да изляза от другия край. Но се върнах. Знаете ли защо? Защото Там не ми хареса. Беше прекалено! Розови и бели миниатюрни нишки трептяща светлина, обвързваща и представляваща...всичко. Удоволствието беше само в разговора. Гласът - чуваше се от ляво и отговаряше на негласните ми въпроси. Не знаех, че ще е склонен за дружески разговор и не бях се подготвила да питам. После си дадох сметка, много важни въпроси съм пропуснала. Не се ядосах обаче. Всички отговори бяха моите отговори. Нищо различно. Разочаровах се. Трябваха ми обяснения, не описания (това и науката го прави). Може би е рано за момента, в който човешката логика ще отрече сама себе си. Риторично накрая го попитах „Да продължа ли?”. Исках да го объркам. Аз имах решението, чаках да чуя него. Той каза „Продължи, да....върни се от тук....”